На паметника „1300 години България“ му е време да си тръгне.

Когато пищно чествахме 1300 години от посоченото в учебниците ни основаване на държавата, всичко беше подчинено на една мащабна кампания да се покажем на света, че сме тук и сме много велики. Филми, книги, изложби, тежки монументи. Някои се запомниха, други останаха в складовете на издателствата. Набързо изтрихме няколко века държавност, за да не дразним императора в Кремъл. В разгара на еуфоричната 1981 г. се случи немислимото. Людмила Живкова прекрачи в другия свят. И цялата радост помръкна. Събитията не бяха вече толкова помпозни и като че ли пламъкът беше поддържан от нея.

През есента на 1981 г. аз започнах едно действие, твърде характерно за 7 - мо класниците от онези години. Да ходя на уроци, за да се готвя за изпити в гимназия. Така се правеше. И там трябваха връзки, за да попаднеш при правилната учителка. Уредиха ме. Приятелско семейство, чийто син успешно търкаше чиновете на Английската ме вкара във вярната група. Наистина беше вярната група. Не, че влязох в Английската, но пък прописах. Отвърза ръката ми. Групата се събираше в огромното жилище на един склуптор в района на НДК. Ама огромно. Мезонет и отгоре. Аз идвах от гарсониера в Люлин 7.

Та понякога се чупех от урока. И се мотаех по прясно новата градинка на НДК. Дали го бяха открили Паметника или го работеха, не помня. Помня, че гърбът му беше затворен с шперплат, боядисан в цвета на плочите. Щяха да го довършват. Типично за онези години. Откриваха и после довършваха. Май и сега се случва. Явно огънят го нямаше.

Склупторът си беше свършил работата. Цялата композиция бе готова, но строителите не бяха смогнали. Колко ли нощи бяха работили и сигурно техническият беше 3 пъти уволняван и връщан. Не ги обвинявам. Може би са ги прехвърляли на спешни места, не са давали подкрепление. И така.

Софиянци, пиша софиянци, а не сегашните, от самото начало му намериха кусури. Паднал самолет, яма .... Беше им мъчно за полковите плочи. А колко лесно щеше да се сложат плочите в славния Военен музей. Та той беше само на метри от НДК. Но не би. Тогава подобни плочи не бяха на почит. Онези войни бяха империалистически и ние учехме беглом за тях, колкото да вържат Владайското въстание с историята и колко лош бил Фердинанд, после Борис и разни други.

В сянката на паметника се роди едно култово място – „Кравай“. Това няма нужда от обяснение какво е и какво е променило в поколението ни.

Ден след ден, събудихме се с демокрация, открихме и някои нови придобивки на времето. Появиха се наркомани, клошари. Паметникът си имаше едно подземие удобно за такива групи. Парите ги източиха в пирамиди и банки, куфарчета и буйни мега проекти. За паметника не остана. Ни да го пазиш, ни да го поремонтираш. В парка на НДК се появиха други монументи и паметници. Времена. Правителства, общински съвети, градски и районни кметове, депутати и активисти на деня. Настъпи разруха, плочите падаха, не помня дали и нямаше труп там някъде. Плочите на полковете пък съвсем ги забравиха. Преместиха Военния, но те пак си стояха в склада. И в двора на Академията „Раковски“ ставаше, но не се случи. Почнахме да изтупваме историята и да се учим, че онези имена от плочите хич на се били империалисти и националисти, а велики български герои, дали живот за Родината. Патриоти. Като момчетата от връх Шипка.

И сега, когато няма връщане назад пак се изпокарахме. Разбирам автора, разбирам художниците и склупторите. Не разбирам псевдо - юнаците, които запалиха крана. Добре, че нямаше някой заспал в крана или около него. Парите за демонтаж можело да стигнат за ремонт. Можеха, но преди години. Сега е късно. Огънят трябва да бъде загасен. Миналото не трябва да бъде забравяно, но трябва да бъде осмисляно. И да не бързаме с новите паметници и монументи, а да мислим утре дали някой няма да реши да ги маха.