- Айде, някой да направи място, размърдайте се де! 

   - Здравейте, аз не искам да ви притеснявам! 

   - Ха, дошъл си вече, какво ще ни притесняваш, всички сме влезли през вратата. Остави го вратаря, той така си говори. Нали е от първите тук. Сядай! 

Дългата маса бе отрупана с всевъзможни вещи. Очила и книги, празни купи и пълни купи, парчета от стари играчки и дълги ленти на прочетени вестници. Тежък дим покриваше пердетата и скриваше светлината на лампите.  По пода не бе по - различно. Стари и нови пантофи съжителхства с поредния стол и малко прашни албуми с хартиени снимки.

Имаше много широко отворени големи врати към други стаи. Прозорците бяха до земята и ту се отваряха, ту се затваряха. Сами, без някой да ги бута или дърпа. Музиката се сменяше постоянно, понякога Шопен, после тежък рок, от любимия, изведнъж писваше само звук, като на изгубило честота радио. Стените бавно откриваха снимки, картини, различни рафтове с неизброими и необрисуваеми предмети или части от тях. Нямаше ред. Поне не такъв, какъвто трябва да има в един подреден свят. Редът беше друг, негов си, ей така, без време, място и размер.

Димът се отцеждаше през отворените прозорци и се връщаше през димящите лули. Сякаш вълна след вълна, прилив и отлив. Не спираше.

    - Сядай, сядай!

Поканата дойде от дъното на масата. Една лула изпусна остър, но сладък дим от силна латакия*.

    - Знаем те, гледахме те, не беше лесно, нали?

    - Да, не беше. Но ето ме тук.

    - Затова сядай, тук ти е мястото. Почини си и ще го мислим после. Нали не ти пречат лулите? И да ти пречат, тук е така. Поне до сега. Дали вече ще идват такива като теб?

    - Не ми пречат, даже ми харесва. Аз ... не знам. Такъв съм, без лула.

Очите вече виждаха освен сладък дим, и сенките на предметите и очертанията на фигурите зад лулите. Повечето бяха млади, цветни, с пъстри шапки и шарени панталони. Имаше с къдрави коси, голи глави, леко оплешивели. Дебели, не съвсем слаби. Имаше и много бледи, едвам видими очертания, истински сенки и такива, които ту имаха тяло, ту се превръщаха в дим  и се връщаха през лулите.

   - Толкова много сте, а как има място? Извинете, „сме“.

  -  Има, заедно сме и приемаме нови. Извинен си.

Движението не спираше. Тичаха деца, мятаха се ученически чанти, масата се превръщаше в стълби, плаж, тъмни стаи, ритуални зали, паркови алеи, улици и болнични легла. Имаше хора, животни, униформени и голи тела.

    -   По-добре да те разходя и запозная със стаите  - каза една сянка, която се връщаше през лулата си и приемаше очертанията на къдрав млад мъж, бутащ  детска количка пред себе си.  - Да вървим.

Стаите светваха за миг пред очите им. Безредието се подреди по години. Счупените парчета и разглобените предмети бързо се превръщаха в цели, цветовете тичаха по местата си и цифрите се нареждаха по големина.

   - Защо тези  са толкова черни?

   -  Защото никой не ги изважда наяве. А и не искат да се показват. Не говорят много. Ние ги знаем, видели сме ги какво са сторили. Не ги гълчим. Тук всеки е дошъл по реда си и така е било отредено. Може някой да е подранил или да е предизвикал други, но връщане няма. Ако не искаш да идваш тук, не трябва да те има. Всички сме едно и няма добри и лоши, заслужили и пренебрегнати.  Може би някои са за поука, други редови, трети са дали начало, но всички сме заедно. Върви, да те заведа, да видиш откъде се е почнало.

Прозорците изведнъж се затвориха и димът се скри зад пердетата. Лулите млъкнаха, столовете направиха път, децата спряха вечния си бяг. Музиката се превърна в свистене и се чу дълбоко вдишване.

    - Това все едно поемаш въздух като се раждаш.

    - От нашите си, да знаеш. Това е. Първото вдишване. Неизмеримото желание да се включиш към света, да търсиш, да намираш, тук си чист, без черните сенки. Първото вдишване. Мислиш, че е случайно. Не, никак даже. То е като код. В него е целият ти живот. Първата глътка въздух те превръща от тяло в душа. Дотогава друг се е грижил за клетктите ти, сега си вече сам. Виждаш ли другия стол.

      - Този новия ?  Много е различен.

      - Не, не е нов. Дошъл е с другия, първия дъх. Били са само двамата. Естествено и вратаря.

      - Вратарят май не от нашите.

      - И да, и не. Защото е отвън, но пък ни познава всичките.

      - Чакай, този стол... е за последния.

      - Казах ти, че си наш. За последното издишане. С него предаваш кода. И остава само тяло. С него и казваш какво си направил и какво остава. И с него намираш мястото си на другия бряг. Ние тръгваме с последния дъх. И ако сме полезни, ще ни дадат да подготвяме кодове. Ще сложим и добро, щипка лошо, ще поръсим с грях, но ще сипем богато надежда.

       - Затова има място за всички ни. Защото сме едно.

       - Да, защото сме....

Изведнъж всичко се разреди с бързината на мисълта. Врати и прозорци се отваряха и затваряха, децата тичаха, лулите къркореха и пускаха любимата латакия. Гълчавата се усилваше, думите валяха от всякъде.

       ­- Какво става?

      -  Ще видиш. 

Вратата се отвори. 

       - Айде, някой да направи място, размърдайте се де!

И новия спомен прекрачи прага. Малко смутен, малко изморен от преживяното, но и спокоен, че си е у дома.

* "Латакия  е турски тютюн, ароматизиран чрез опушване. Сирийската латакия е силна и ярка, докато кипърската е по- мека и дълбока. Това е също тютюн- подправка, който се нуждае от стабилна основа. Смес с 50 % латакия спокойно може да бъде наречена „тежка латакиева смес”. Здравият разум съветва в общия случай да се ползва повече сирийската, отколкото кипърската латакия."