Дневникът ми започва със среща с тъмната гледка през прозореца. Обувам си чехлите, дърпам пердето. Намирам очилата и поглеждам часовника, на телефона разбира се. Не ми трябва, защото Иван е запалил лампите отсреща и приготвя Ани за училище. Ако ми беше отворен прозорецът, щях и да ги чуя в разправията за закуската и да не се мота, че няма време. Ако се бях поизлежавал, щях и да чуя как госпожата с червената кола отваря гаража. Навреме съм. ТВ Алфа е вече на линия на първия етаж. Или Вучков? Все тая. Съседът си хвърля гърнето през прозореца. Вече не спирам с колата там.
Размърдвам мозъка да си припомня дали съм сънувал. Да си спомня какво съчиних и да се ядосвам, че все си обещавам да си сложа лист и химикалка до главата и да не заспивам като измисля нещо. Така трябва да правя и като ходим с Бобомир Дянков на разходка. На диктофона не става. Ама как ще пиша докато вървим с Бобомир? Ще го лишавам от сутрешното удоволствие да ме мъкне по котки и храсти. Той ще си ги гони, а аз ще седна на стария стол до кофите и ще си записвам сутрешни вдъхновения под сенките на гаснещите улични лампи. Да не забравя ръкавиците без пръсти.
Не, не съм сънувал. Поне не помня. Снощи свърши поредната бутилка от Мелник и явно парите й са скрили съня. А то ден ли бе. Ход, напред, пешка на Е5, има ли нови дрехи за цяра, защо изчезват флуидите при 50 градуса от изток, абе ти знаеш ли кой съм аз, не, не мога да правя такива неща, щрак.
Пускам кафе машината, приготвям закуската на Христина, събирам чиниите. Опитвам се да съм тих. Бобомир се протяга като котка около мен и ме бута да го галя зад ушите. Провери ме в тоалетната и се просна на вратата на кухнята. Радиото, телевизорът. Умерен звук и на двете. Машината загря. Време е да събудя Христина. Като едно време по същото време – часа на петлето. Мразен и обичан. Сутрешната целувка, как спа, е защо не спа, добре, след малко ще говорим.
Бобомир вече се е разсънил и започва програма си. Да пробва да отмъкне чорапите, после чехлите, абе къде ми е шапката. Отварям вратата, той спира на площадката и чака командата да тръгне по стълбите. Туп, туп, дрън, дрън. Да загасим лампата пред входа. Пускам го да се отбележи на оградата на съседите. Вървим по часовниковата стрелка, спазваме ритъма на световната хармония.
И денят е пред нас. С настъпилото задръстване, с резките клаксони и сутрешните училищни бусове. С торбичките с банички на строителните работници и заспалите погледи на бързащи чиновнички. Защо продължаваме да мъчим хората с безумното работно време. За да си в 8,30 на работа, трябва да станеш в 6. Че и по - рано. Изгревът го няма. Само една красива и тиха смесица от неговия скрит зад хоризонта поздрав и избеляващия фон на нощните лампи. Часът на сутрешната магия. Това е моят час. Потопен в него, отръсквам всичко ненужно от главата ми и отварям нов лист в тетрадката. Говоря си сам и слушам въздуха. Поздравявам се с познати и непознати лица и вървя.
Крачкомерът отмерва разстояние, калории, време, чертае карта и ми казва още колко активен трябва да съм днес. Той ще ми каже. Сега ще напиша „Само Левски“ на оградата на това посолство и като ме погнат униформените, ще бъда активен. Глупости. Мислех си за двамата юнака от операта. Те сигурно са били юнаци и при господарите, капките, брадъра, или на концерта, дето заприщи София през един ден на октомври преди година, две, три. Може да са пускали лампите и на „Тук ли сте, не ви виждам, ръцете горе“ и Коко Диневия харем да излиза на сцената. Лампите на всичкото фекално мозъкоизтриващо телевизионно, радио, интернет и вестникарско съдържание. При всички диригенти на обуначването, дето сега ни обясняват как сме се изложили пред света. Не ви искам обясненията.
Има една квартална легенда, че Главсоцстрой на КДС като застроявало Изгрева с посолства, предложили на японците тих парцел на ъгъла на „Латинка“ и „Никола Мирчев“. С красиви дървета, закътан и с прекрасна гледка към сутрешното избухване. Същото като на имперското знаме. Не ви трябва да вдигате флага. Той сам ще влиза в прозореца на посланика.
В Токио като разбрали, че градината за съзерцание ще бъде върху вечния дом на тялото на Учителя Дънов, само дето не скъсали протокола за дипломатическите отношения. За малко да отиде в канала цялата политика към Далечния Изток. И тогава ни Людмила Живкова, ни турнета на радио хора, „Бодра Смяна“ и операта, ни Огнян Дойнов и компоти на компютри, ни студенти и „Япония като за Япония“. Пък и Христо Стоичков нямаше да им показва левачката си и да им усъвършенства българския.
Продължаваме напред. Училищният автобус на русначетата ги чака пред вратата. От две години така го спират, че да не се вижда вратата. Преди се качваха кой кога дойде, сега ги събират зад оградата и набегом в рейса. А по-малкия автобус го спират още по-особено. И има и двама едри с якета.
И така всеки ден. Сутрин, после деня, каква ти е програмата, най-накрая в къщи.
Свалям очилата, дърпам пердето, събувам чехлите. Някой вече спи на възглавницата ми. Бобомир Дянков, премести се! Пак не си взех лист и химикалка.
