Ходили ли сте в Созопол през зимата? Идете. Ще отидете пак, и пак и пак.
Това не е магия, това е реалност, слязла от небето, минала през вековете и спряла до вас. Само през зимата сенките се отварят и виждаш града през всичките му години. Калдъръмите на стария град са празни. Вместо плажни кърпи, стените са подпрени от нацепени дърва за зимата. Тишината се сменя с ударите на вълните при Паликарията. Тишината наистина е друга. Истинската тишина на морския град. Уморен от тълпите, уморен от безумната глъч. Ще чуеш морето в тази тишина. С неговите безкрайни истории и сладкодумни приканвания. Да отидеш до него, да го вземеш в ръцете си и да го разпръснеш към небето.
Созопол е тих, спокоен, едно село. Къщите са празни, плажните заведения са в найлони и дъски. Свети една лампа в кухнята и всичко е покрито с аромата на горящите цепеници в печките. Вървиш сам, броиш облаците, търсиш звезди и откриваш тесни коридори между къщите. Като отдушници за свободни души, като входове и изходи от лабиринти и арки на минало и бъдеще.
Така е от октомври до Великден. Всеки един ден е прекрасен със своята самота. В „Кирик“ на плазмата върви един диск със снимки. От години върви, но всеки път е като нов. Зад гърба ти, на мястото на летния кран за наливна бира, има печка от която не ти се мърда. Навън духа, вее, но тя те кани да седнеш до нея и да гледаш снимките. На наистина стария град, на рибарите и първите дошли да търсят другото усещане през лятото. На снега по лодките и котвите. Солен чернокоп с червено вино и светът е друг. Такъв, какъвто ти сам го виждаш. С мечти и глупави стремежи, с усмихнати мигове и срам от пропуснати влакове. И тишината на пристанището, където водата е заспала зимния си сън.
Созопол през зимата е всичко онова, което е и през лятото с пропуска на людете, хукнали по плажове и хранилки. А може би така би трябвало да бъде, за да разберем, че по улиците, тесните междукъщия, мокрите дъски и под всеки един къмък се крие истината за нас самите.
Вървиш по стената, минаваш през „Фарис“, пред теб е морето, после свиваш леко встрани и между две стени излизаш на „Вълнобор“. Там е къщата на дядо Зосим и невероятната тераса на сестрите. После на север е „Ксантана“ и сам избираш дали по „Анаксимандър“ или покрай лодките да стигнеш до „Пъци“. Под сенките на лампите и полюшващите се въженца на летните сергии.
Сутрин иди до църквата. Разгледай некролозите, влез и разбери кой и как е запазил силата на града. Не са само силните ръце на рибарите и пресметливите очи на търговците. А душите на жените, събрали се на молитва. Редът е като в строга комуна. Ни дума прошепната, ни крак преместен. „Чете се евангелието!“ и всичко замира в слушание. Дори да не си много правоверен замръзваш и ти и чакаш светът да се върне в нормалния за теб ход, за да разбереш, че не той е движел и движи вълните.
Идете в Созопол през зимата. Ще отидете пак и пак и пак.
А може би е магия?